из "Сънят на сенките" - Стефан Цанев

Не мисля, че Стефан - аз така си го наричам, макар че ако го видя очи в очи, сигурно ще се разплача от срам - би одобрил да разпространявам толкова много откъси от негови книги свободно из интернет. Но не го правя с лошо! Такива думи заслужават да бъдат чути, прочетени, и всеки един от моите приятели и познати, който ми връща поредната книга на Цанев с думите "Беше велика!", за мен е нещо като изпълнена мисия. От обич го правя.

През онези далечни години в прословутия Дом за творчество край Боровец се събираха хора разни: музиканти, артисти, циркови артисти, писатели, кинаджии, балерини и прочие. Кой понеже нямаше квартира, кой защото бе разведен, кой да избяга от жена си, кой да се скрие тук с нелегалната си любов, кой просто да се повесели, кой наистина да работи - едни идваха, други си отиваха, но там си имаше и едно постоянно присъствие: Павел Вежинов, Дечко Узунов, Захари Жандов, Филип Кутев, Олга Кирчева и ние, младите (тогава): Цветан Стоянов, Георги Марков, Любомир Левчев, моя милост.
През късната есен на 1968 година в дома пристигна един грамаден мустакат мъж с басов глас - артистът Цвятко Николов. Не знам колко хора си спомнят още за него, но тогава той беше на върха - още не бе отшумял триумфът му в Пловдивския театър, играеше той там Бай Ганьо, но го играеше така, както никой не го беше играл дотогава, а и никой не го е играл и досега: не полуграмотен простак, шестващ за наш кашмер из просветена Европа, а умен хитрец, преструващ се на простак, понеже е разбрал, че простащината е непобедима.
Артистите идваха за ден-два и си отиваха - имаха представления, а мина седмица, две, три - Цвятко не си отиваше. Денем чезнеше някъде, вечер се навърташе около нас край камината, рядко се чуваше да боботи гласът му, още по-рядко се смееше, но като се засмееше - стъклата на прозорците звънтяха. Смехът му обаче секваше внезапно като отсечен. Една вечер, след един такъв смях, каза ей така, сякаш между другото:
- Левкемия имам, момчета, лъжат ме, но си отивам, знам си...
Край камината слушахме полулегалните тогава Армстронг, Фицджералд и Окуджава. Пуснехме ли Окуджава - бях донесъл от Москва две цели ролки с негови песни - Цвятко прималяваше, слушаше със затворени очи. А за "Молитвата", в която поетът се моли на зеленоокия Бог да даде на всекиго, каквото няма (на жадния за власт - да се навластва до сласт, на страхливия - кон, на Каин - разкаяние и т.н.) - за тази песен Цвятко умираше. И по-късно, два дни преди да умре в Раковата болница, той ме помоли да му занеса скапаното си ролково магнитофонче с Окуджава, пускаше той безконечно само "Молитвата", тихо припявайки, другите болни взеха да се дразнят, тогава той почти изключи звука, залепи ухо до магнитофона и устните му беззвучно шепнеха:
Господи, дай на всички
и не забравяй за мен...

Вярваше ли Цвятко Николов в Бога или не вярваше, не знам, но само още веднъж в живота си съм виждал друг един човек да се моли също така самозабвенно...
Друга е обаче случката, заради която разказвам всичко това. Беше началото на декември, снегът ни беше затрупал, камината гореше непрекъснато, снегът като спря, падна тежка непрогледна мъгла ("дърветата прозираха едва като бради на светци от стари фрески, замазани с вар от варвари"), ден ли е, нощ ли е - все едно, електрическите крушки мижаха безпомощно денонощно, и денем, и нощем в огромния хол цареше полумрак. Преваляше вече полунощ, бяхме се скупчили около огъня на камината, Цветан Стоянов ни превеждаше експромт стиховете на Елиът - и изведнъж усетихме зад гърбовете си някакво сияние.
Мъглата беше изчезнала, снегът искреше с милиарди кристални пламъчета, беше по-светло от ден. Цветан затвори книгата на Елиът, облякохме се и излязохме навън. На черното зимно небе блестеше огромна кръгла бяла луна. Навлязохме в гората, там ни чакаше още по-невероятна гледка. Студът бавно беше заскрежавал мъглата около всяка клонка, около дънерите, около всяка игличка, около всяка клечица, заскрежено беше всяко храстче, всяко мъхче. После тръгнахме нагоре към Шумака, от двете страни на пътеката растяха брези, скрежът по тях беше още по-обилен и разкошен, те приличаха на прозрачни призраци, натежалите им кристални клони бяха се свели ниско над снега. Стигнахме до облия връх на хълма, спряхме и се огледахме - студеният чист въздух като лупа приближаваше към нас всичко, що е околовръст: снежните върхове, снежните планински вериги, снежните долини и снежните пропасти. И всичко това искреше с леден блясък под дяволското пълнолуние!
Мълчахме, занемели пред тази космическа красота. Беше тихо до полудяване.
Изведнъж остър звук разпра тишината. Нещо между хрустенето на строшено стъкло и пукота на счупена кост. Извърнахме се и видяхме бял облак като от взрив на бомба. Когато облакът се утаи - там стърчеше голият, сякаш окастрен, дънер на бреза. Нежните й клони се бяха откършили под тежестта на скрежа. Преди да успеем да продумаме, нов пукот ни оглуши - пред самите ни очи рухна брезата срещу нас, свлече се едната й половина, сякаш бе съсечена от горе до долу с невидим меч.И сега не мога да определя състоянието на душата си тогава. Помня само, че чух до себе си псувня:
- Мамка й красота!
Беше Цвятко Николов.
- Мамка й красота! - извика той. - Ще потроши брезичките!
И се втурна към най-близката бреза, прегърна я с грамадните си ръце и с остатъка от мощта на огромното си тяло я разтресе, скрежът се свлече с тих звънтеж от клоните и го засипа, той изтръска калпака си и се затича към друга бреза, разтресе с все сили и нея, после третата, четвъртата... ръцете му като отмаляха, започна да рита дънерите, да ги блъска с рамене...
Дваж по-занемели гледахме ний как сред бялата нощна пустош този смъртно болен човек тичаше като полудял от бреза към бреза, риташе дънерите им и викаше:
- Момчета, да спасим дръвчетата!
Какво повече мога да кажа?