Ребята с нашего двора

Графомански пристъпи

Хайде сега и малко мои, любовни, ужасни - в сравнение с всичко друго, което възнамерявам да качвам тук. И все пак, нека бъдем поети!

-1-
Аз понякога, само понякога
ще целувам лика ти от снимката
и ще галя страните, пожълтели от времето.
И ще усещаш тогава пръстите
на септемврийското сиромашко слънце.

-2-
Красива си и сладката отрова,
която пръскаш, искам да изпия.
Две черни бездни имаш за очи
и в тях погребваш цялата ми обич.

Внимателна и много търпелива си,
докато вдишваш пушека от младостта ми.
Миришат косите ти на обгорели мечти
и с тях завързваш цялата ми воля.

Но от всичко най-много обичам петите ти,
които, боси, те водят далеч от мене,
оставят след себе си мокри следи
и името, което ще повтарям до смъртта си.

-3-
L'amour me tuait

Щурците все по-тъжни песни пеят
за нас. Нощ като гроб студена,
като последните ми лъскави сълзи
от обич. Любов от смъртта родена.

И както казват хората, на лента
минават пред очите мъртвите ми мечти.
Вятърът татуира на рамото "САМОТА",
от теб единствен спомен, слънчеви лъчи.

Je t'aimais, je t'aimais! Je t'aimais!...
Гореща, тясна, болна - тъмнината,
в бесилото на нежните илюзии
и за любов копнежи.
Измъчена от обичта,
в неделя, по залез слънце,
отпуска примката и зад дебелите стъкла,
за тебе тихо плаче... C'est pourquoi je t'aimais...
Je t'aimais....

из "Трудно е да бъдеш бог" - А. и Б. Стругацки

Тежка повест. Тягостна и на ей толкова да те разплаче понякога - от ужас. Но тази страница и половина, която цитирам тук, е лъч. Истински лъч на надежда. Посвещавам на Крис, защото тя е част от светлината в сивия тунел.

...всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби - роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб - роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на презрително съжаление...
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука - ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят. И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера - атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката, неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежат на културата на народа в цялата й широта - от естественонаучните изследвания до способността да се наслаждава от голямата музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици... А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк прогрес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.

Из "Понеделник започва в събота" - А. и Б. Стругацки

Стига сме мрънкали, мили хора, защото губим от времето, в което можем нещо да променим!

Искам да те прославя
тебе, който в зимната вечер през виелицата вървиш.
Твоето силно дихание и равномерния ритъм на твоето сърце...
У. Уитмън

[...]
Трудовото законодателство се нарушаваше недобросъвестно и аз почувствах, че у мене е изчезнало всякакво желание да се боря с тези нарушения, защото в дванадесет часа на Новогодишната нощ, пробили си път през виелицата, тук бяха дошли хора, на които им беше по-интересно да доведат докрай или да започнат отначало някаква полезна работа, вместо да затъпяват от водка, безсмислено да си клатят краката, да играят на томбола и да се занимават с най-различни по лекота флиртове. Тук бяха дошли хора, на които им беше по-приятно да бъдат заедно, отколкото разделени, които не можеха да понасят разните му недели, защото в неделя им беше скучно. Магове, Хора с главна буква, и техният девиз беше - "Понеделник започва в събота". Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не затова. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество. И те бяха влезли със света в други отношения, различни от тези на обикновените хора. Те работеха в Институт, който се занимаваше преди всичко с проблемите на човешкото щастие и смисъла на човешкия живот, но дори между тях никой не знаеше точно какво е щастие и къде именно е смисълът на живота. И те бяха възприели работната хипотеза, че щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и смисълът на живота е пак в същото. Всеки човек в душата си е маг, но той става маг едва тогава, когато започне да мисли по-малко за себе си и повече за другите. Когато му става по-интересно да работи, отколкото да се забавлява в старинния смисъл на думата. И сигурно тяхната работна хипотеза беше близка до истината, защото така, както трудът е превърнал маймуната в човек, точно така липсата на труд в много по-кратки срокове превръща човека в маймуна. Дори в нещо по-лошо от маймуната.
В живота ние не винаги го забелязваме. Безделникът и паразитът, развратникът и кариеристът продължават да ходят на задните си крайници, говорят си напълно членоразделно (макар че техните теми се стесняват до крайност). Що се отнася до тесните панталони и увлечението по джаза, по които едно време някои се опитваха да определят степента на маймуноподобието, доста бързо стана ясно, че те са присъщи на най-добрите магове.

из "Сънят на сенките" - Стефан Цанев

Не мисля, че Стефан - аз така си го наричам, макар че ако го видя очи в очи, сигурно ще се разплача от срам - би одобрил да разпространявам толкова много откъси от негови книги свободно из интернет. Но не го правя с лошо! Такива думи заслужават да бъдат чути, прочетени, и всеки един от моите приятели и познати, който ми връща поредната книга на Цанев с думите "Беше велика!", за мен е нещо като изпълнена мисия. От обич го правя.

През онези далечни години в прословутия Дом за творчество край Боровец се събираха хора разни: музиканти, артисти, циркови артисти, писатели, кинаджии, балерини и прочие. Кой понеже нямаше квартира, кой защото бе разведен, кой да избяга от жена си, кой да се скрие тук с нелегалната си любов, кой просто да се повесели, кой наистина да работи - едни идваха, други си отиваха, но там си имаше и едно постоянно присъствие: Павел Вежинов, Дечко Узунов, Захари Жандов, Филип Кутев, Олга Кирчева и ние, младите (тогава): Цветан Стоянов, Георги Марков, Любомир Левчев, моя милост.
През късната есен на 1968 година в дома пристигна един грамаден мустакат мъж с басов глас - артистът Цвятко Николов. Не знам колко хора си спомнят още за него, но тогава той беше на върха - още не бе отшумял триумфът му в Пловдивския театър, играеше той там Бай Ганьо, но го играеше така, както никой не го беше играл дотогава, а и никой не го е играл и досега: не полуграмотен простак, шестващ за наш кашмер из просветена Европа, а умен хитрец, преструващ се на простак, понеже е разбрал, че простащината е непобедима.
Артистите идваха за ден-два и си отиваха - имаха представления, а мина седмица, две, три - Цвятко не си отиваше. Денем чезнеше някъде, вечер се навърташе около нас край камината, рядко се чуваше да боботи гласът му, още по-рядко се смееше, но като се засмееше - стъклата на прозорците звънтяха. Смехът му обаче секваше внезапно като отсечен. Една вечер, след един такъв смях, каза ей така, сякаш между другото:
- Левкемия имам, момчета, лъжат ме, но си отивам, знам си...
Край камината слушахме полулегалните тогава Армстронг, Фицджералд и Окуджава. Пуснехме ли Окуджава - бях донесъл от Москва две цели ролки с негови песни - Цвятко прималяваше, слушаше със затворени очи. А за "Молитвата", в която поетът се моли на зеленоокия Бог да даде на всекиго, каквото няма (на жадния за власт - да се навластва до сласт, на страхливия - кон, на Каин - разкаяние и т.н.) - за тази песен Цвятко умираше. И по-късно, два дни преди да умре в Раковата болница, той ме помоли да му занеса скапаното си ролково магнитофонче с Окуджава, пускаше той безконечно само "Молитвата", тихо припявайки, другите болни взеха да се дразнят, тогава той почти изключи звука, залепи ухо до магнитофона и устните му беззвучно шепнеха:
Господи, дай на всички
и не забравяй за мен...

Вярваше ли Цвятко Николов в Бога или не вярваше, не знам, но само още веднъж в живота си съм виждал друг един човек да се моли също така самозабвенно...
Друга е обаче случката, заради която разказвам всичко това. Беше началото на декември, снегът ни беше затрупал, камината гореше непрекъснато, снегът като спря, падна тежка непрогледна мъгла ("дърветата прозираха едва като бради на светци от стари фрески, замазани с вар от варвари"), ден ли е, нощ ли е - все едно, електрическите крушки мижаха безпомощно денонощно, и денем, и нощем в огромния хол цареше полумрак. Преваляше вече полунощ, бяхме се скупчили около огъня на камината, Цветан Стоянов ни превеждаше експромт стиховете на Елиът - и изведнъж усетихме зад гърбовете си някакво сияние.
Мъглата беше изчезнала, снегът искреше с милиарди кристални пламъчета, беше по-светло от ден. Цветан затвори книгата на Елиът, облякохме се и излязохме навън. На черното зимно небе блестеше огромна кръгла бяла луна. Навлязохме в гората, там ни чакаше още по-невероятна гледка. Студът бавно беше заскрежавал мъглата около всяка клонка, около дънерите, около всяка игличка, около всяка клечица, заскрежено беше всяко храстче, всяко мъхче. После тръгнахме нагоре към Шумака, от двете страни на пътеката растяха брези, скрежът по тях беше още по-обилен и разкошен, те приличаха на прозрачни призраци, натежалите им кристални клони бяха се свели ниско над снега. Стигнахме до облия връх на хълма, спряхме и се огледахме - студеният чист въздух като лупа приближаваше към нас всичко, що е околовръст: снежните върхове, снежните планински вериги, снежните долини и снежните пропасти. И всичко това искреше с леден блясък под дяволското пълнолуние!
Мълчахме, занемели пред тази космическа красота. Беше тихо до полудяване.
Изведнъж остър звук разпра тишината. Нещо между хрустенето на строшено стъкло и пукота на счупена кост. Извърнахме се и видяхме бял облак като от взрив на бомба. Когато облакът се утаи - там стърчеше голият, сякаш окастрен, дънер на бреза. Нежните й клони се бяха откършили под тежестта на скрежа. Преди да успеем да продумаме, нов пукот ни оглуши - пред самите ни очи рухна брезата срещу нас, свлече се едната й половина, сякаш бе съсечена от горе до долу с невидим меч.И сега не мога да определя състоянието на душата си тогава. Помня само, че чух до себе си псувня:
- Мамка й красота!
Беше Цвятко Николов.
- Мамка й красота! - извика той. - Ще потроши брезичките!
И се втурна към най-близката бреза, прегърна я с грамадните си ръце и с остатъка от мощта на огромното си тяло я разтресе, скрежът се свлече с тих звънтеж от клоните и го засипа, той изтръска калпака си и се затича към друга бреза, разтресе с все сили и нея, после третата, четвъртата... ръцете му като отмаляха, започна да рита дънерите, да ги блъска с рамене...
Дваж по-занемели гледахме ний как сред бялата нощна пустош този смъртно болен човек тичаше като полудял от бреза към бреза, риташе дънерите им и викаше:
- Момчета, да спасим дръвчетата!
Какво повече мога да кажа?

Honey&Ink

Това е. След, кхм, така да се каже, естествената смърт на The Private War of a Grim Girl, реших тук да е моят дом в интернет пространството. И докато там блогвах основно за да помрънкам, че ми е крив светът, тук съм решила да се концентрирам върху нещата, които обичам и които ме правят щастлива - четенето, писането, семейството и приятелите, звездите (онези на небето), кафето, а понякога и цигарките. Най-общо казано, тук наистина всичко ще бъде пропито с "мед и мастило", така че дано не ви е страх да се оцапате :)
Ще се старая да бъда редовна и приятна компания.
Усмивки!