Малко Съмърсет Моъм на руски

Все се каня да кача някои откъси от "Глътка въздух" на Оруел, но когато имам времето да го направя, нямам книжката под ръка. Тъкмо дочитам "Тогава и сега" на Уилям Съмърсет Моъм. Купих си прекрасно руско издание от 1989 г. с още по-страхотни цветни илюстрации, перфектно запазено (е, да си призная, аз и синът ми малко поработихме върху това), за левче от тарабата на кръстовището на "Янко Сакъзов" срещу парка Заимов. Обичам го този търговец на книги - или наистина няма представа какво има в кашоните си, или просто иска да изкара пари за една мастика и половин краставица. Може и да е тъжно, но не мога да не се усмихвам - ако не бяха тази и още няколко подобни тараби по софийските улици, досега да съм фалирала безвъзвратно. Както и да е. Ето кратък откъс:

- Кому, как не вам, известно, что в Республике с подозрением относятся к талантливым людям. Там человек достигает высокого положения только потому, что его посредственность не представляет угрозы для коллег. Поэтому демократическим государством управляют не самые достойные, но те, чья ничтожность не вызывает опасений остальных. Вы знаете, какие язвы разъедают сердце демократии?
Он (Чезаре Борджа - б. р.) посмотрел на Макиавелли, ожидая ответа, но флорентиец промолчал.
- Зависть и страх. Чиновники завидуют друг другу. Готовы на все, лишь бы не дать талантливому человеку прославиться, даже помешать ему принять необходимые меры для безопасности и процветания государства. И каждый боится, потому что знает: найдутся другие, которые не остановятся ни перед ложью, ни перед подлогом, чтобы занять его место. И что из этого следует? В результате больше всего на свете они боятся ошибиться. А, как известно, не ошибается лишь тот, кто ничего не делает. Говорят, ворон ворону глаз не выклюет. Думаю, тот, кто придумал эту поговорку, никогда не жил в демократическом государстве.
Макиавелли по-прежнему молчал. Герцог говорил правду. Флорентиец вспомнил, в какой жаркой борьбе добился он своего не слишком значительного поста и с какой горечью восприняли поражение другие кандидаты. И как многие коллеги следили за каждым его шагом, чтобы при первой же возможности потребовать у Синьории его увольнения.
- Государь же волен подбирать себе людей в зависимости от их способностей, - продолжал герцог. - Он не обязан давать человеку пост только потому, что ему нужна его поддержка, или потому, что за ним стоят люди, чьи заслуги нельзя оставить без внимания. Он не боится соперников, так как стоит выше соперничества, и вместо посредственности, находящейся под чьим-либо покровительством, этого проклятия демократии, привлекает к себе талант, энергию, инициативу и ум. Не удивительно, что дела у Республики идут все хуже и хуже. Способности являются последним из критериев, по которым занимаются у вас государственные должности.

След това изказване на Чезаре Борджия Макиавели сухо се усмихва. Аз също.

П.П.: Когато имам повече време, може и да преведа цитата подобаващо.

свободно падане

Едно стихотворение на Стефан Иванов от сборника "Списъци" (2009 г., изд. "Сиела").

сънувах че те каня на виенско колело

високо над земята

ти ми каза че имаш любовник

с чисто име

това трябвало да ми е ясно

аз казах

чистият и ясният си има приятелка

ти каза

да

това съм аз

просто като съм с него

ставам друга

започнах да късам и да хвърлям

захарен памук

на земята

деца

каквито никога няма да имаме

го хващаха

за да изчезне безследно

зад малките им беззащитни усмивки

Не-стихотворение

Като стареца,
стиснал в ръцете си навит на руло вчерашен вестник,
който ще прочете от край до край,
но няма да разбере и думичка от написаното.
Защото това, което се случва в родината, отдавна вече не го засяга;
защото силните на деня не са вече онези
от неговата младост;
защото дори наизустявайки имената им,
той никога няма да ги опознае
и никога няма да разбере какви са намеренията им;
колкото и да чете за тях,
той никога няма да преодолее страхопочитанието,
което предизвикват те в старческата му душа,
която мрънкайки против беднотията
и малките пенсии,
всъщност прикрива отчаяните си вопли
за младост,
за гъвкави стави
и здрави крака,
с които да се придвижи безболезнено
до вкъщи от вестникарската будка.
До вкъщи,
където старецът ще чете
този вчерашен вестник цяла седмица
и неистово ще се мъчи да открие в него
о т г о в о р и т е
за своето съществуване.

Ето с тия ръце
и аз стискам
твойто последно любовно писмо до мене.

Ребята с нашего двора

Графомански пристъпи

Хайде сега и малко мои, любовни, ужасни - в сравнение с всичко друго, което възнамерявам да качвам тук. И все пак, нека бъдем поети!

-1-
Аз понякога, само понякога
ще целувам лика ти от снимката
и ще галя страните, пожълтели от времето.
И ще усещаш тогава пръстите
на септемврийското сиромашко слънце.

-2-
Красива си и сладката отрова,
която пръскаш, искам да изпия.
Две черни бездни имаш за очи
и в тях погребваш цялата ми обич.

Внимателна и много търпелива си,
докато вдишваш пушека от младостта ми.
Миришат косите ти на обгорели мечти
и с тях завързваш цялата ми воля.

Но от всичко най-много обичам петите ти,
които, боси, те водят далеч от мене,
оставят след себе си мокри следи
и името, което ще повтарям до смъртта си.

-3-
L'amour me tuait

Щурците все по-тъжни песни пеят
за нас. Нощ като гроб студена,
като последните ми лъскави сълзи
от обич. Любов от смъртта родена.

И както казват хората, на лента
минават пред очите мъртвите ми мечти.
Вятърът татуира на рамото "САМОТА",
от теб единствен спомен, слънчеви лъчи.

Je t'aimais, je t'aimais! Je t'aimais!...
Гореща, тясна, болна - тъмнината,
в бесилото на нежните илюзии
и за любов копнежи.
Измъчена от обичта,
в неделя, по залез слънце,
отпуска примката и зад дебелите стъкла,
за тебе тихо плаче... C'est pourquoi je t'aimais...
Je t'aimais....

из "Трудно е да бъдеш бог" - А. и Б. Стругацки

Тежка повест. Тягостна и на ей толкова да те разплаче понякога - от ужас. Но тази страница и половина, която цитирам тук, е лъч. Истински лъч на надежда. Посвещавам на Крис, защото тя е част от светлината в сивия тунел.

...всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби - роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб - роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на презрително съжаление...
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука - ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят. И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера - атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката, неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежат на културата на народа в цялата й широта - от естественонаучните изследвания до способността да се наслаждава от голямата музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици... А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк прогрес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.

Из "Понеделник започва в събота" - А. и Б. Стругацки

Стига сме мрънкали, мили хора, защото губим от времето, в което можем нещо да променим!

Искам да те прославя
тебе, който в зимната вечер през виелицата вървиш.
Твоето силно дихание и равномерния ритъм на твоето сърце...
У. Уитмън

[...]
Трудовото законодателство се нарушаваше недобросъвестно и аз почувствах, че у мене е изчезнало всякакво желание да се боря с тези нарушения, защото в дванадесет часа на Новогодишната нощ, пробили си път през виелицата, тук бяха дошли хора, на които им беше по-интересно да доведат докрай или да започнат отначало някаква полезна работа, вместо да затъпяват от водка, безсмислено да си клатят краката, да играят на томбола и да се занимават с най-различни по лекота флиртове. Тук бяха дошли хора, на които им беше по-приятно да бъдат заедно, отколкото разделени, които не можеха да понасят разните му недели, защото в неделя им беше скучно. Магове, Хора с главна буква, и техният девиз беше - "Понеделник започва в събота". Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не затова. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество. И те бяха влезли със света в други отношения, различни от тези на обикновените хора. Те работеха в Институт, който се занимаваше преди всичко с проблемите на човешкото щастие и смисъла на човешкия живот, но дори между тях никой не знаеше точно какво е щастие и къде именно е смисълът на живота. И те бяха възприели работната хипотеза, че щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и смисълът на живота е пак в същото. Всеки човек в душата си е маг, но той става маг едва тогава, когато започне да мисли по-малко за себе си и повече за другите. Когато му става по-интересно да работи, отколкото да се забавлява в старинния смисъл на думата. И сигурно тяхната работна хипотеза беше близка до истината, защото така, както трудът е превърнал маймуната в човек, точно така липсата на труд в много по-кратки срокове превръща човека в маймуна. Дори в нещо по-лошо от маймуната.
В живота ние не винаги го забелязваме. Безделникът и паразитът, развратникът и кариеристът продължават да ходят на задните си крайници, говорят си напълно членоразделно (макар че техните теми се стесняват до крайност). Що се отнася до тесните панталони и увлечението по джаза, по които едно време някои се опитваха да определят степента на маймуноподобието, доста бързо стана ясно, че те са присъщи на най-добрите магове.